СЪЛЗИТЕ НА ДЪЖДА

Хладен следобед, събота беше... 

Пих по неволя горчиво кафе... 

Бе притъмняло, с грохот валеше... 

Слънчево беше в мойто сърце... 

Сушава стряха бе кафенето... 

Аз пък бях птица с мокри крила 

с непрестанен взор към небето, 

но на суша, далеч от дъжда.

И поседнах във ъгъл самотен, 

с мокри дрехи, но с ведра душа... 

С оптимизъм в душата закотвен... 

В този миг влезе вътре дъжда... 

Поприведено, сгърбено старче 

дръпна стола и седна до мен. 

Бе преминал през цялото барче 

и ми каза с тъга “Добър ден”. 

Аз му кимнах и отговор дадох. 

Седна той и тогава се взрях- 

като филм от отминала младост, 

свой учител в него познах. 

Бе одърпан и с мръсни ръкави, 

без коса, със сплъстена брада 

и кафето във миг ме задави... 

По-горчив някак стана денят... 

Неудобно ми беше да кажа, 

че познах го – учителят мой... 

И виновен, живял ненаказан се почувствах. 

Светец беше той... 

Извади мълком кърпичка стара, 

изсипа шепа стотинки от там, 

чай поръча, поиска цигара... 

Бе изгубил младежкия плам... 

Заговори за своите болки- стар бил, 

болен, останал и сам, 

а очите му- влажни, дълбоки... 

Бяха същите, както ги знам... 

Със ръката, с която съм писал, 

насърчаван от стареца благ, 

аз посегнах и чая платих му... 

Той учтиво усмихна се пак... 

Недопито кафето остана... 

Станах мълком, тръгнах в дъжда, 

а душата ми – кървава рана... 
Как дъждът ми обърна деня... 

Млади баровци, нагли, неуки 

със парите купуват души... 

А светците, дето ни учеха 

ги забравихме в сетните дни...

И понесъл цялата болка 

от неправдата в нашия свят, 

мен прониза ме в ляво, дълбоко... 

Със сълзи и дъждът заваля... 

Автор..