Излишните хора...

Осемнадесет часа и четиридест и четири минути. Автобусът, с който отивам на среща отново е препълнен с уморени хора, между които се стрелкат обичайните реплики „Като събереш пари за ботуши като моите, тогава ме настъпвай!” и „Първо се изкъпи, а после се облягай на мене!”. Сакрален израз на лично достойнство. До мен се освобождава място. Момичето до мен се усмихва и ми предлага „Заповядайте, седнете!” (нетипична реакция за пътуващ в градския транспорт), а докато аз се чудя дали предпочитам да се отпусна на свободната седалка, или намирам това за лишено от смисъл, защото слизам на следващата спирка, дамата зад гърба ми ме избутва и удобно се настянява. Между погледите, които си разменяме, за миг проблясва идея, която улавям, преди да отместя очи. Има хора, които доброволно се отказват, за да отстъпят на другия. Даващите хора. Има и такива, които пробиват с лакти, за да се доберат и до свое, и до чуждо. Взимащите хора. А някои просто стоят на кръстопътя и не знаят какво точно искат, а когато (по-добре късно, отколкото никога) разберат, им предстои да открият, че нямат представа как да го постигнат. Излишните хора. Просто, кратко и ясно. Жертви на себе си и на свят, създаден от горепосочените два вида. Хора, които не знаят, че трябва да положат своя достоен труд, преди да получат достойната си заплата. Третите в ситуацията - тези, при които отиваме, след като грижливо сме прибрали брачната халка в задния си джоб, тези, до които сядаме, когато най-добрият ни приятел отсъства, тези, чиито ръце държим само когато искаме да повярваме, че сме състрадателни. 

„Излишните хора” - костюм, който всеки от нас някога е обличал, но никога не му е бил по мярка. А когато попитат - отричаме, лъжем докрай, че не сме влизали дори в този магазин за дрехи, и даже не сме чували за него. И се обръщаме към нашите излишни хора, за да видим, че сме значими, че определяме съдбата си и тази на другите. Децата, които просеха пред заведението, в което празнувахме поредния си фирмен успех. (Какво стана ли? Не им дадохме нищо, разбира се, защото има много по-изгодни начини да инвестираме парите си. Когато те се прибират с празни стомаси, а ние - с празни сърца, нещо дълбоко в нас се пита кой е по-излишният, но ние бързо му заповядваме да замълчи.) Децата... Може би онези деца, на които не позволихме да се родят точно в този момент от живота си - точно преди абитуриентската вечер, точно преди сватбата с Идеалния мъж, който за съжаление не им беше баща, или точно в разгара на твърде успешната си кариера. А защо само деца? Ами онези самотни възрастни роднини, на които гостуваме само когато сме привършили парите, а те винаги имат нещо скрито за нас в гардероба, нещо заделяно през дългите дни, в които са мислили с трепет за нас и са ни чакали. 

Но само слабите ли ни бяха излишни? Нима не се страхуваме повече от тези, които ни побеждават, чиято собствена светлина ние можем само да отразяваме. Тези, които казват истината, която премълчаваме ние, и затова биват прогонени от нашето царство на немите. Хората, чрез които превръщаме слабостта си в сила. 

Изобщо хората, за които се сещаме, когато по телевизията дават анонс на предстоящия в събота от двадесет и два часа филм „Все още знам какво направи миналото лято” и сменяме канала, защото ни е страх. Кошмарът да се изправим срещу тези, с които сме сгрешили, и другите, които са сгрешили с нас. Ако случайно срещнем очи с тях, трескаво се обръщаме, продължаваме да съществуваме в рамката на перфектния си живот, докато един ден се спънем в някоя от пукнатините му и пропаднем в празнотата му. А до тогава нашите излишни хора ще пазят общите ни тайни. Щом сме наранили и сме били наранени, значи всичко си е на мястото. Освен в онези нощи, когато сънуваме. 

Сънуваш ли понякога как преследваш някого по празните коридори на тъмен лабиринт? Държиш пистолет в ръка и едва дишаш от вълнение. Падаш, тръгваш отново, преминаваш в бяг, но единственото, което за миг виждаш е гърбът му, преди да завие зад следващия ъгъл... Когато го настигнеш в центъра на лабиринта, вдигаш ръката с пистолета, смеейки се през сълзи, защото наближаващият край едновременно те плаши и те изпълва с възторг... Треперещ, натискаш спусъка и, чак когато по пода се разпиляват парченца стъкло, осъзнаваш, че си стрелял в огледалото, а излишният човек до стената е само твоето отражение... 

Защо прочете написаното от мен на този лист? Убеден си, че можеш да го измислиш по-добре от мен. Недей така, написах го за теб... Да, мислех за теб през цялото време. Позна ли се? Да, това си ти... Излишното, което ме допълва... И аз те обичам. 

Хайде, чао! Това е моята спирка. Време е да слизам от автобуса....

Автор: Лора Попова