ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА

       

       Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

         Беше се замислил за нещо свое, може би  много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

         Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

         - Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

         Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

         - Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Излишните хора...

Осемнадесет часа и четиридест и четири минути. Автобусът, с който отивам на среща отново е препълнен с уморени хора, между които се стрелкат обичайните реплики „Като събереш пари за ботуши като моите, тогава ме настъпвай!” и „Първо се изкъпи, а после се облягай на мене!”. Сакрален израз на лично достойнство. До мен се освобождава място. Момичето до мен се усмихва и ми предлага „Заповядайте, седнете!” (нетипична реакция за пътуващ в градския транспорт), а докато аз се чудя дали предпочитам да се отпусна на свободната седалка, или намирам това за лишено от смисъл, защото слизам на следващата спирка, дамата зад гърба ми ме избутва и удобно се настянява. Между погледите, които си разменяме, за миг проблясва идея, която улавям, преди да отместя очи. Има хора, които доброволно се отказват, за да отстъпят на другия. Даващите хора. Има и такива, които пробиват с лакти, за да се доберат и до свое, и до чуждо. Взимащите хора. А някои просто стоят на кръстопътя и не знаят какво точно искат, а когато (по-добре късно, отколкото никога) разберат, им предстои да открият, че нямат представа как да го постигнат. Излишните хора. Просто, кратко и ясно. Жертви на себе си и на свят, създаден от горепосочените два вида. Хора, които не знаят, че трябва да положат своя достоен труд, преди да получат достойната си заплата. Третите в ситуацията - тези, при които отиваме, след като грижливо сме прибрали брачната халка в задния си джоб, тези, до които сядаме, когато най-добрият ни приятел отсъства, тези, чиито ръце държим само когато искаме да повярваме, че сме състрадателни. 

„Излишните хора” - костюм, който всеки от нас някога е обличал, но никога не му е бил по мярка. А когато попитат - отричаме, лъжем докрай, че не сме влизали дори в този магазин за дрехи, и даже не сме чували за него. И се обръщаме към нашите излишни хора, за да видим, че сме значими, че определяме съдбата си и тази на другите. Децата, които просеха пред заведението, в което празнувахме поредния си фирмен успех. (Какво стана ли? Не им дадохме нищо, разбира се, защото има много по-изгодни начини да инвестираме парите си. Когато те се прибират с празни стомаси, а ние - с празни сърца, нещо дълбоко в нас се пита кой е по-излишният, но ние бързо му заповядваме да замълчи.) Децата... Може би онези деца, на които не позволихме да се родят точно в този момент от живота си - точно преди абитуриентската вечер, точно преди сватбата с Идеалния мъж, който за съжаление не им беше баща, или точно в разгара на твърде успешната си кариера. А защо само деца? Ами онези самотни възрастни роднини, на които гостуваме само когато сме привършили парите, а те винаги имат нещо скрито за нас в гардероба, нещо заделяно през дългите дни, в които са мислили с трепет за нас и са ни чакали. 

Но само слабите ли ни бяха излишни? Нима не се страхуваме повече от тези, които ни побеждават, чиято собствена светлина ние можем само да отразяваме. Тези, които казват истината, която премълчаваме ние, и затова биват прогонени от нашето царство на немите. Хората, чрез които превръщаме слабостта си в сила. 

Изобщо хората, за които се сещаме, когато по телевизията дават анонс на предстоящия в събота от двадесет и два часа филм „Все още знам какво направи миналото лято” и сменяме канала, защото ни е страх. Кошмарът да се изправим срещу тези, с които сме сгрешили, и другите, които са сгрешили с нас. Ако случайно срещнем очи с тях, трескаво се обръщаме, продължаваме да съществуваме в рамката на перфектния си живот, докато един ден се спънем в някоя от пукнатините му и пропаднем в празнотата му. А до тогава нашите излишни хора ще пазят общите ни тайни. Щом сме наранили и сме били наранени, значи всичко си е на мястото. Освен в онези нощи, когато сънуваме. 

Сънуваш ли понякога как преследваш някого по празните коридори на тъмен лабиринт? Държиш пистолет в ръка и едва дишаш от вълнение. Падаш, тръгваш отново, преминаваш в бяг, но единственото, което за миг виждаш е гърбът му, преди да завие зад следващия ъгъл... Когато го настигнеш в центъра на лабиринта, вдигаш ръката с пистолета, смеейки се през сълзи, защото наближаващият край едновременно те плаши и те изпълва с възторг... Треперещ, натискаш спусъка и, чак когато по пода се разпиляват парченца стъкло, осъзнаваш, че си стрелял в огледалото, а излишният човек до стената е само твоето отражение... 

Защо прочете написаното от мен на този лист? Убеден си, че можеш да го измислиш по-добре от мен. Недей така, написах го за теб... Да, мислех за теб през цялото време. Позна ли се? Да, това си ти... Излишното, което ме допълва... И аз те обичам. 

Хайде, чао! Това е моята спирка. Време е да слизам от автобуса....

Автор: Лора Попова

Надпис на стената на Шишу Баван (дом за деца в Калкута)

Хората са упорити, алогични и егоцентрични.
обичай ги ВЪПРЕКИ ТОВА!

Правиш ли добро, ще те обвинят
в егоизъм и задни мисли.
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА!

Успееш ли, ще се сдобиеш с фалшиви приятели
и истински врагове.
Стреми се към успеха ВЪПРЕКИ ТОВА!

Доброто, което правиш ще бъде забравено утре.
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА!

Най-големите хора с най-велики идеи
могат да бъдат убити от най-дребните хора
с най-дребните съзнания.
Не ограничавайте мислите си ВЪПРЕКИ ТОВА!

Хората са благосклонни към губещите,
но следват само победителите.
Борете се за победените ВЪПРЕКИ ТОВА!

Каквото си градил с години, може да се срине
само за една нощ.
Не спирай да градиш ВЪПРЕКИ ТОВА!

Дай на света най-доброто от себе си
и той ще те отритне..
Дай му го, ВЪПРЕКИ ТОВА!

Майка Тереза

To run away from love or blind and to dedicate..?

"..Когато човек е влюбен, той престава да се хра­ни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя раз­рушава всичко старо, което среща по пътя си. Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживе­лите неща. Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да на­мерят в любовта решения за всичките си пробле­ми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и цялата вина за евен­туалното си нещастие. Намират се или в посто­янна еуфория, тъй като им се е случило нещо чу­десно, или са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко. Да избягаш от любовта или сляпо да и се отда­деш - кое от двете е no-малко разрушително? Не знам.."

The real love...

"..След като търся истинската любов, ще трябва най-напред да се изморя от посредствената, ко­ято срещах досега. Малкото житейски опит, кой­то имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия - както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил не­що, което е смятал за своя собственост, накрая разбира, че нищо не му принадлежи. А след като нищо не ми принадлежи, тогава не си струва да си пилея времето за неща, които не са мои; по-добре да живея така, сякаш днешният ден е първият или последният от живота ми..."

ЛУННОТО ДЕТЕ

Имало едно дете, което се изгубило. Не се изгубило в гората или на улицата. То се изгубило вътре в себе си. А там било по-тъмно и от най-тъмната гора и по-далече от най-далечното място, на което някога сте били. И всъщност детето още седяло в стаята си, а виждало света сякаш било на Луната. Неговата майка посегнала да го прегърне, но не успяла, защото ръцете й не били достатъчно дълги и не можели да стигнат чак до Луната. А пък бащата се опитал да го върне по всякакви начини. Опитал да го вика, но то не отговаряло. Опитал да намери  пътя до него, но всъщност път нямало. Единственото, което успял да измисли, било да купи мощен телескоп, с който да гледат детето си. Всяка вечер двамата с майката сядали до прозореца и гледали през телескопа. Виждали своето дете, което седяло на малката си планета, покрито с голям стъклен похлупак, за да не го мокрят метеоритните дъждове. То седяло самотно, без да се усмихва и без да плаче и само мълчаливо гледало към звездите, докато родителите му тъжно гледали към него.
Един ден бащата измислил как  да стигне до Луната. Решил да направи много дълга стълба, по която да се качи. Той помолил всичките си съседи да му дадат стълбите си и ги заковал една за друга. След това започнал да се катери нагоре. Внезапно обаче  задухал толкова силен вятър, че изгубил равновесие и паднал. Заболяло го много, но все пак не се отказал да търси пътя, който не съществувал. Детето растяло бавно в самотата си и ставало все по-голямо за своята малка планета. Един ден пораснало толкова много, че на планетата не останало място за тялото му, а само за лицето. И така лицето му заело цялата планета. Понякога при пълнолуние, когато няма облаци, всеки може да го види. Това е лицето на Луната. Лицето, което нито се усмихва, нито плаче. То просто е там и гледа към вас, без да ви вижда. А вие виждали ли сте го някога? Погледнете към небето тази вечер и ще го видите. Ще видите и милионите звезди в необятния космос, сред който е толкова лесно да се изгубиш. Особено ако си голям, колкото малка монета. Толкова, колкото е голяма Луната, погледната от Земята. Толкова малка монетка, че с нея не можеш да си купиш нищо, но достатъчно голяма, за да побере целия космос и едно дете, което нито се усмихва, нито плаче. Просто седи и чака да бъде намерено.

СЪЛЗИТЕ НА ДЪЖДА

Хладен следобед, събота беше... 

Пих по неволя горчиво кафе... 

Бе притъмняло, с грохот валеше... 

Слънчево беше в мойто сърце... 

Сушава стряха бе кафенето... 

Аз пък бях птица с мокри крила 

с непрестанен взор към небето, 

но на суша, далеч от дъжда.

И поседнах във ъгъл самотен, 

с мокри дрехи, но с ведра душа... 

С оптимизъм в душата закотвен... 

В този миг влезе вътре дъжда... 

Поприведено, сгърбено старче 

дръпна стола и седна до мен. 

Бе преминал през цялото барче 

и ми каза с тъга “Добър ден”. 

Аз му кимнах и отговор дадох. 

Седна той и тогава се взрях- 

като филм от отминала младост, 

свой учител в него познах. 

Бе одърпан и с мръсни ръкави, 

без коса, със сплъстена брада 

и кафето във миг ме задави... 

По-горчив някак стана денят... 

Неудобно ми беше да кажа, 

че познах го – учителят мой... 

И виновен, живял ненаказан се почувствах. 

Светец беше той... 

Извади мълком кърпичка стара, 

изсипа шепа стотинки от там, 

чай поръча, поиска цигара... 

Бе изгубил младежкия плам... 

Заговори за своите болки- стар бил, 

болен, останал и сам, 

а очите му- влажни, дълбоки... 

Бяха същите, както ги знам... 

Със ръката, с която съм писал, 

насърчаван от стареца благ, 

аз посегнах и чая платих му... 

Той учтиво усмихна се пак... 

Недопито кафето остана... 

Станах мълком, тръгнах в дъжда, 

а душата ми – кървава рана... 
Как дъждът ми обърна деня... 

Млади баровци, нагли, неуки 

със парите купуват души... 

А светците, дето ни учеха 

ги забравихме в сетните дни...

И понесъл цялата болка 

от неправдата в нашия свят, 

мен прониза ме в ляво, дълбоко... 

Със сълзи и дъждът заваля... 

Автор..

..Cause I'm broken when I'm lonesome.... and I don't feel right when you're gone away..

Благодаря!

"На тези които ми се смееха, благодаря - без тях нямаше да се науча да плача! На тези които не ме обичаха, благодаря - без тях нямаше да знам какво е обич! На тези които нараниха чувствата ми, благодаря - без тях нямаше да знам, че имам чувства! На тези които ме оставиха, благодаря - без тях не бих намерила себе си! Но на тези които мислеха, че ще се проваля им благодаря най-много - без тях нямаше да успея!"