Имало едно дете, което се изгубило. Не се изгубило в гората или на улицата. То се изгубило вътре в себе си. А там било по-тъмно и от най-тъмната гора и по-далече от най-далечното място, на което някога сте били. И всъщност детето още седяло в стаята си, а виждало света сякаш било на Луната. Неговата майка посегнала да го прегърне, но не успяла, защото ръцете й не били достатъчно дълги и не можели да стигнат чак до Луната. А пък бащата се опитал да го върне по всякакви начини. Опитал да го вика, но то не отговаряло. Опитал да намери пътя до него, но всъщност път нямало. Единственото, което успял да измисли, било да купи мощен телескоп, с който да гледат детето си. Всяка вечер двамата с майката сядали до прозореца и гледали през телескопа. Виждали своето дете, което седяло на малката си планета, покрито с голям стъклен похлупак, за да не го мокрят метеоритните дъждове. То седяло самотно, без да се усмихва и без да плаче и само мълчаливо гледало към звездите, докато родителите му тъжно гледали към него.
Един ден бащата измислил как да стигне до Луната. Решил да направи много дълга стълба, по която да се качи. Той помолил всичките си съседи да му дадат стълбите си и ги заковал една за друга. След това започнал да се катери нагоре. Внезапно обаче задухал толкова силен вятър, че изгубил равновесие и паднал. Заболяло го много, но все пак не се отказал да търси пътя, който не съществувал. Детето растяло бавно в самотата си и ставало все по-голямо за своята малка планета. Един ден пораснало толкова много, че на планетата не останало място за тялото му, а само за лицето. И така лицето му заело цялата планета. Понякога при пълнолуние, когато няма облаци, всеки може да го види. Това е лицето на Луната. Лицето, което нито се усмихва, нито плаче. То просто е там и гледа към вас, без да ви вижда. А вие виждали ли сте го някога? Погледнете към небето тази вечер и ще го видите. Ще видите и милионите звезди в необятния космос, сред който е толкова лесно да се изгубиш. Особено ако си голям, колкото малка монета. Толкова, колкото е голяма Луната, погледната от Земята. Толкова малка монетка, че с нея не можеш да си купиш нищо, но достатъчно голяма, за да побере целия космос и едно дете, което нито се усмихва, нито плаче. Просто седи и чака да бъде намерено.
Един ден бащата измислил как да стигне до Луната. Решил да направи много дълга стълба, по която да се качи. Той помолил всичките си съседи да му дадат стълбите си и ги заковал една за друга. След това започнал да се катери нагоре. Внезапно обаче задухал толкова силен вятър, че изгубил равновесие и паднал. Заболяло го много, но все пак не се отказал да търси пътя, който не съществувал. Детето растяло бавно в самотата си и ставало все по-голямо за своята малка планета. Един ден пораснало толкова много, че на планетата не останало място за тялото му, а само за лицето. И така лицето му заело цялата планета. Понякога при пълнолуние, когато няма облаци, всеки може да го види. Това е лицето на Луната. Лицето, което нито се усмихва, нито плаче. То просто е там и гледа към вас, без да ви вижда. А вие виждали ли сте го някога? Погледнете към небето тази вечер и ще го видите. Ще видите и милионите звезди в необятния космос, сред който е толкова лесно да се изгубиш. Особено ако си голям, колкото малка монета. Толкова, колкото е голяма Луната, погледната от Земята. Толкова малка монетка, че с нея не можеш да си купиш нищо, но достатъчно голяма, за да побере целия космос и едно дете, което нито се усмихва, нито плаче. Просто седи и чака да бъде намерено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар