When I look at you...

Always...

Always believe that something wonderful is about to happen...

Започни от себе си

Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

  

Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех.

Но и тя изглеждаше непоклатима.

В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви, те не искаха и да чуят.

Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.

Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

Анонимен автор

Кученца за продан

Собственикът на един магазин поставял над вратата си надпис: „Кученца за продан." Подобни съобщения привличат малките деца и, съвсем естествено, пред прага на магазина скоро се появило момченце.

—   По колко продавате кученцата? — попитало то.

Собственикът на магазина отговорил:

—    Зависи, от тридесет до петдесет долара. Момченцето бръкнало в джоба си и извадило оттам малко дребни пари.

—    Имам два долара и тридесет и седем цента —казало то. — Може ли да ги погледна?

Собственикът на магазина се усмихнал, подсвирнал и откъм кучешката колибка тичешком се появила Лейди, следвана от пет мънички пухкави топки. Едно от кученцата куцало и значително изостанало. Момченцето веднага посочило към него и попитало:

—    Какво му е?

Собственикът на магазина обяснил, че ветеринарният лекар е прегледал кученцето и открил, че няма бедрена ямка, затова винаги щяло да куца. Щяло да остане сакато. Момченцето се развълнувало.

—    Искам да купя това мъничко кученце. Собственикът на магазина казал:

—    Няма нужда да плащаш за него. Ако наистина го искаш, просто ще ти го подаря.

Момченцето много се разстроило. Погледнало собственика право в очите, вдигнало пръст и казало:

—   Не искам да ми го подарявате. Кученцето струва точно толкова, колкото и останалите и аз ще платя за него пълната цена. Всъщност, сега ще ви дам два долара и тридесет и седем цента, а всеки месец —още по петдесет цента, докато го изплатя.

Собственикът на магазина възразил:

—    Ти сериозно ли искаш да купиш това кученце? То никога няма да може да тича и да скача и да си играе с теб като останалите.

При тези думи момченцето се навело, намотало крачола на панталона си и открило силно извития си сакат ляв крак, поддържан от голяма метална скоба. Вдигнало очи към собственика на магазина и тихо отвърнало:

        —   Аз самият не тичам чак толкова добре, а малкото кученце ще има нужда от някого, който да го разбира.

Дан Кларк

С дъх на лято...

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА

       

       Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

         Беше се замислил за нещо свое, може би  много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

         Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

         - Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

         Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

         - Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Излишните хора...

Осемнадесет часа и четиридест и четири минути. Автобусът, с който отивам на среща отново е препълнен с уморени хора, между които се стрелкат обичайните реплики „Като събереш пари за ботуши като моите, тогава ме настъпвай!” и „Първо се изкъпи, а после се облягай на мене!”. Сакрален израз на лично достойнство. До мен се освобождава място. Момичето до мен се усмихва и ми предлага „Заповядайте, седнете!” (нетипична реакция за пътуващ в градския транспорт), а докато аз се чудя дали предпочитам да се отпусна на свободната седалка, или намирам това за лишено от смисъл, защото слизам на следващата спирка, дамата зад гърба ми ме избутва и удобно се настянява. Между погледите, които си разменяме, за миг проблясва идея, която улавям, преди да отместя очи. Има хора, които доброволно се отказват, за да отстъпят на другия. Даващите хора. Има и такива, които пробиват с лакти, за да се доберат и до свое, и до чуждо. Взимащите хора. А някои просто стоят на кръстопътя и не знаят какво точно искат, а когато (по-добре късно, отколкото никога) разберат, им предстои да открият, че нямат представа как да го постигнат. Излишните хора. Просто, кратко и ясно. Жертви на себе си и на свят, създаден от горепосочените два вида. Хора, които не знаят, че трябва да положат своя достоен труд, преди да получат достойната си заплата. Третите в ситуацията - тези, при които отиваме, след като грижливо сме прибрали брачната халка в задния си джоб, тези, до които сядаме, когато най-добрият ни приятел отсъства, тези, чиито ръце държим само когато искаме да повярваме, че сме състрадателни. 

„Излишните хора” - костюм, който всеки от нас някога е обличал, но никога не му е бил по мярка. А когато попитат - отричаме, лъжем докрай, че не сме влизали дори в този магазин за дрехи, и даже не сме чували за него. И се обръщаме към нашите излишни хора, за да видим, че сме значими, че определяме съдбата си и тази на другите. Децата, които просеха пред заведението, в което празнувахме поредния си фирмен успех. (Какво стана ли? Не им дадохме нищо, разбира се, защото има много по-изгодни начини да инвестираме парите си. Когато те се прибират с празни стомаси, а ние - с празни сърца, нещо дълбоко в нас се пита кой е по-излишният, но ние бързо му заповядваме да замълчи.) Децата... Може би онези деца, на които не позволихме да се родят точно в този момент от живота си - точно преди абитуриентската вечер, точно преди сватбата с Идеалния мъж, който за съжаление не им беше баща, или точно в разгара на твърде успешната си кариера. А защо само деца? Ами онези самотни възрастни роднини, на които гостуваме само когато сме привършили парите, а те винаги имат нещо скрито за нас в гардероба, нещо заделяно през дългите дни, в които са мислили с трепет за нас и са ни чакали. 

Но само слабите ли ни бяха излишни? Нима не се страхуваме повече от тези, които ни побеждават, чиято собствена светлина ние можем само да отразяваме. Тези, които казват истината, която премълчаваме ние, и затова биват прогонени от нашето царство на немите. Хората, чрез които превръщаме слабостта си в сила. 

Изобщо хората, за които се сещаме, когато по телевизията дават анонс на предстоящия в събота от двадесет и два часа филм „Все още знам какво направи миналото лято” и сменяме канала, защото ни е страх. Кошмарът да се изправим срещу тези, с които сме сгрешили, и другите, които са сгрешили с нас. Ако случайно срещнем очи с тях, трескаво се обръщаме, продължаваме да съществуваме в рамката на перфектния си живот, докато един ден се спънем в някоя от пукнатините му и пропаднем в празнотата му. А до тогава нашите излишни хора ще пазят общите ни тайни. Щом сме наранили и сме били наранени, значи всичко си е на мястото. Освен в онези нощи, когато сънуваме. 

Сънуваш ли понякога как преследваш някого по празните коридори на тъмен лабиринт? Държиш пистолет в ръка и едва дишаш от вълнение. Падаш, тръгваш отново, преминаваш в бяг, но единственото, което за миг виждаш е гърбът му, преди да завие зад следващия ъгъл... Когато го настигнеш в центъра на лабиринта, вдигаш ръката с пистолета, смеейки се през сълзи, защото наближаващият край едновременно те плаши и те изпълва с възторг... Треперещ, натискаш спусъка и, чак когато по пода се разпиляват парченца стъкло, осъзнаваш, че си стрелял в огледалото, а излишният човек до стената е само твоето отражение... 

Защо прочете написаното от мен на този лист? Убеден си, че можеш да го измислиш по-добре от мен. Недей така, написах го за теб... Да, мислех за теб през цялото време. Позна ли се? Да, това си ти... Излишното, което ме допълва... И аз те обичам. 

Хайде, чао! Това е моята спирка. Време е да слизам от автобуса....

Автор: Лора Попова